Знаеш , не вярвам в задгробния живот.Не вярвам , че ме гледаш някъде горе или в твоя случай по - скоро долу.Знам , че и ти не вярваш.Беше се помирил с бога само да не кършиш хатъра на баба.Тя , горката , опита да направи добри миряни от всички ни.С мен успя , поне за малко.А с теб?Навремето,помня колко често се карахте.Не веднъж сте ме събуждали с крясъците си.Сега изглежда много по – тъжна , сама с бога си , отколкото някога с крясъците ти.
Прости ми , не съм бил на гроба ти нито веднъж след погребението.Дори не помня къде е .Просто отказвам да приема , че тези няколко лопати земя си ти.Спомням си когато те погребваха.Беше първия и последния път в който изпитах истинска омраза.Струпаха се толкова много хора.Толкова много.Къде бяха всички тия непознати лица през цялото време докато гаснеше?Защо никога не ги бях виждал?Помня крясъците на освирепелите бабки „Счупете цветята – да не ги откраднат циганите !„ Помня гнусната кал , лепнеща по шепите и падаща със зловещо тупване върху ковчега.Помня и тялото ти на бдението.Толкова мъничко и слабо,по нищо не приличащо на теб.Онази твоя гордост и достойнство го бяха напуснали.И разбрах – не биенето на сърцето , нито кръвта във вените , а те са те държали борещ се през всичките мъчителни години.Прости ми , че последния месец,докато бавно и мъчително губеше последната си битка , нито веднъж не дойдох да те видя.Ти сигурно не помниш , но дойдох веднъж когато нещата наистина започнаха да се влошават.Вече ти бяха отрязали крака.Беше в делириум.Седнах на леглото ти и стиснах ръката ти , онази с отрязаните пръсти.Ти така и не ме позна.Говореше на баща ми , на чичо ми , на отдавна измрелите ти приятели и накрая просто молеше смъртта да побърза.Прости ми – малкото ми сърчице не можа да издържи.Не знам дали би могло и сега.Идния месец просто се опитвах да не виждам вратата към стаята ти.Подминавах,зает със….дори не помня.
Никога не съм ти казвал , че те обичам.В нашето семейство такива неща не се казваха.Няма да го кажа и сега.Но въпреки всичко ти беше най – важния човек за мен и изигра най-голяма роля във формирането на това което съм сега.За добро или лошо.
Когато майка и татко бяха на работа,а баба на църква ние двамата с теб правехме какво ли не , само и само да не се наложи да гледаме телевизия. Помня,три или четири годишен , как сричахме заедно над църковното календарче на баба.Как ме учеше на елементарна математика.Хах , направи първите ми години в училище ужасно скучни.Помня когато ме учеше да играя шах и колко се ядосвах , защото никога не печеля.Та после играхме „не се сърди човече“ – там поне имах някакъв шанс. Помня и триумфа когато за първи и последен път те победих,възторжените викове „Мат“.И до днес мисля ,че ми се остави.И най – важното помня всичките приказки които ми разказваше.За любов , за доблест , за чест и за мъдрост.За принцове , дракони , принцеси и майките им.Ах,дядо.Толкова ме прееба с тия приказки.Остави ме да гоня тоя средновековен морал в безскрупулното днешно време.Все още опитвам,Дядо.Да запазя тези идеали в мен.И май все повече се провалям.От теб си имам тази любов към силата на думите.Помня , в детската градина , всеки трябваше да разкаже по нещо.Помня как всички деца , наредени в кръг около мен , слушаха твоите приказки , с моя писклив гласец.Помня омагьосаните им погледи.
Помня , вече съвсем мъничко пораснал , как ми чете стиховете ти.Стиснал пожълтелия лист в ръка , с поглед зареян в нищото.Рецитираше с такъв патос , че дори да беше рецепта за мусака пак щях да се просълзя.Помня и онзи блясък в кристално сините ти очи , докато четеше.Онзи същия по който баба познаваше , че тайно си сръбнал една по – голяма.Не знам как познаваше и колко често си пил , но за мен този пламък в очите ти никога не гаснеше.Знаеш ли , години по – късно в един прашен шкаф , намерих стиховете на баща ми.Крушата не пада… и т.н. Не бяха толкова хубави като твоите , но достатъчно , че да ме хване срам от глупостите които аз пиша днес.Но мъката трябва да се излее все някъде.Това пак го знам от теб.
Прощавай , дядо , че така лигаво и детски ти пиша и днес.Така те помня и така съм свикнал да ти говоря.Така и не изчака още някоя и друга година та да пием , скришом от майка и баба , по една ракия.Та да ми разкажеш какво става по – нататък в приказката . Да ми разкриеш и тайните които не са за деца.Сега трябва да ги уча сам , дядо.И ме е страх , че няма да мога .
Взел съм , дядо , ракия днес – от най – лютата.Налял съм и на теб.И пълната ти чаша пари повече от тази която изливам в мен.Прости , ще изпия и твоята.Та нали казват: мъртвите живеят в нас , които ги обичаме .Та белким те сгрее и теб , дядо.
Но в тази вечер уж добра, пък зла,
ракията аз гледам и се питам:
защо уж я изливаме в гърла,
а, люта, ни излиза през очите?
Д.Дамянов
С много обич – на пук на семейните традиции :
Жалките останки от детска невинност – внук ти Гошко….
